Но си личеше, че някога животът му е бил далеч по-различен. Още носеше една мощна, гордо изправена осанка, по лицето му все още личеше една вече отминаваща мъжка хубост. Но имаше нещо тъжно в него. Не, не бедните му дрешки...нещо съвсем различно.

Но защо този човек обикаляше от място на място, какво търсеше, какво бе изгубил?

Може би някое отдавна изгубено приятелство? Или любов? Или ново начало?

Людете го избягваха, мислеха го за някакъв странстващ луд. Почти вечно усмихнат, той обикаляше от село на село, от град на град, рядко се задържаше на едно място твърде дълго. Никой не смееше да му предложи помощ, но той не я и търсеше. Не помощта бе това, което той преследваше.

Един ден, минавайки през поредното непознато място, той съзря една поляна- цялата осеяна с най-различни цветове, сякаш извадена от картината на някой художник, а не направена от Бога. Буйните треви се гонеха нежно, подпомагани от лекия ветрец. Движението им приличаше на това на двама влюбени, които закачливо и някак срамежливо отпиват от първите глътки на новата си любов.

Толкова бе красиво, със зелените треви и прокрадващите се през тях цветчета, че скитникът реши да полегне в тези поля, да почине малко от дългия път, да се наслади на красотата, която бе толкова неземна, че дори успя да го накара да се просълзи, толкова прекрасно бе всичко.

Полегна и се замисли. Какъв беше смисълът от цялота това бродене? Та кой щеше да забележи, че го няма? Защо просто не си бе останал у дома, защо бе решил да предприеме това пътуване, като то повече го мъчеше, отколкото му помагаше? Дали пък не бе дошло времето той да се завърне, да продължи със стария си живот?

Всъщност, той наистина търсеше любов. В него имаше толкова много обич, толкова много чувства...а нямаше на кой да ги даде. И бе тръгнал из широкия свят да търси някой, на който да подари любов. Но хората не искаха любов. Те бягаха от нея, и то напълно съзнателно.

Всеки бе тормозен от някакви лични беди. Един се чудеше дали ще има покрив над главата тази нощ, друг- дали ще има какво да сложи на масата си тази вечер...и любовта бе останала на заден план. А това го натъжаваше...усмихнат, с топъл поглед и с много любов в сърцето си, но нямаше с кой да я сподели.

Реши, че е време да продължи пътешествието си. Кой знае, може би пък зад тази планина се крие някое местенце, където най-сетне ще срещне някой, който иска да сподели любовта му...

Той продължи да скита. Ставаше все по-уморен, все по-опърпан, все по-смачкан. Бе решен да намери някой, който търси и иска любов. Та нали затова сме на този свят, да се обичаме, да градим нещо заедно, да бъдем обединени! Затова и усмивката не слизаше от лицето му. Бе убеден, че на тази Земя има поне един човек, който все още го е грижа за любовта. И бе твърдо решен да го намери.

Затова оглеждайте се, той е някъде там. Нарамил вързопчето си, изморен, но горд и вечно усмихнат, той продължава да търси любовта. И когато го срещнете, усмихнете му се и вие. Пък току-виж и вие отново почуствате любовта...а какво по-прекрасно от това чувство?

Той е някъде там, лута се в тъмнината...но може би е по-близо, отколкото предполагате...огледайте се, и поне му се усмихнете. Той ще ви отвърне...